Навръх своя 50-и рожден ден Ива Екимова говори за една от най-трудните

Навръх своя 50-и рожден ден Ива Екимова говори за една от най-трудните години в живота си, за загубите, оставили дълготраен отпечатък, и за непредвиденото начало на нова обич. В подкаста „ Храмът на историите “ с водещ Мариян Станков – Мон Дьо тя споделя за персоналните уроци, които е научила, и за измененията, през които е минала.

Погледът към миналите години стартира с равносметка за смяната в метода, по който подрежда живота си. „ За мен стана все по-важно да запазя мира и спокойствието си, да споделям не и да споделям в действителност това, което мисля “, споделя Екимова.

Последните години обаче не са минали умерено. Тя разказва интервал на неустановеност и липса на работа, който продължава месеци. „ Аз изкарах една доста тежка година. Между  2024 и 2025 аз нямах никаква работа. Не знаех по какъв начин ще платя сметките. “

Търсенето на професионални задължения се оказва ненадейно прекарване. Хората, към които се обръща, реагират ненадейно. „ Хората, на които се обадих, бяха изумени, че аз съм свободна и си диря работа. “

Трудният период се отразява и на персоналното ѝ чувство за себе си. Екимова разказва положение на затваряне и оттегляне от обществения живот. „ Аз бях с 11 кг от горната страна. Аз бях изцяло неспособна да изляза на среща. Не желаех. Просто желаех да седнал съм в тази тъмна черупка и не ме интересуваше какво се случва извън. “

Точно тогава настава моментът, в който взема решение, че би трябвало да направи смяна. Този поврат съответствува и с появяването на човек, който последователно заема значимо място в живота ѝ. „ Бог ми изпрати тази обич, като по холивудски сюжет “, споделя тя.

Началото е ненадейно и на пръв взор инцидентно. Срещата се случва пред вратата на асансьор. След нея следват още няколко сходни съвпадения. „ Ние се запознахме пред вратата на един асансьор. След това поредност от още няколко сякаш инцидентни срещи. “

Третата от тези срещи трансформира посоката на историята. Тогава тя взема решение да назове протичащото се. „ И най-после, на третата сякаш инцидентна среща, аз му споделих: „ Вижте, това не е инцидентно и е редно да го подредим… и да си организираме не инцидентна среща. “

След това идва първата същинска среща. Разходка, почнала в летен ден в София, която продължава дълго. „ Излязохме да се разхождаме в 6:30 привечер, на 40 градуса температура в София през лятото. И се прибрахме 7 часа по-късно. Нямам какво да кажа повече от това. “

Екимова не показва името на индивида до себе си, само че споделя усещанията си от него. „ Той е извънредно обаятелен. Много е одушевен и си проличава – ухилен, положителен, което доста ме впечатлява. “

По думите ѝ той не е българин.

Историята за новата обич се появява на фона на събитие, което години наред дефинира персоналния ѝ път – загубата на брачна половинка ѝ Дими.

Екимова се връща към началото на тяхната връзка и към обещанието, което двамата дават един на различен. „ Когато ние се запознахме и когато взехме решение да бъдем семейство, никой от нас не е предполагал, че единствено няколко години по-късно това „ до момента в който гибелта ви раздели “ ще се случи. Аз бях на 33 години. “

Трагедията трансформира живота на цялото семейство. „ Загубата на Дими беше нещо, което беляза всички ни по доста аргументи, тъй като то някак си се отрази на фамилните ми връзки, на връзките ми с родителите му. “

Тя си спомня и един от най-трудните моменти след случилото се – неналичието на време да преживее скръбта си. „ Даже нямах време да оплаквам като хората. Нямах време да се срина, да се разплача, да изчезна, да преживея скръбта си. Нямах време. Аз имах да се грижа за дете на 6. “

Грижата за щерка ѝ се трансформира в съществена задача в този интервал. Отговорността оставя малко пространство за персонална уязвимост или отдръпване.

В диалога Екимова приказва и за индивида, който Дими е бил отвън обществения облик. Спомените ѝ го разказват като човек с изразена професионална отдаденост и мощно наличие. „ Той не беше двуличник, не беше човек, който пред други имаше облик. “

Разказът продължава с изложение на работата му и качествата му като доктор. „ Дими беше един извънредно интелигентен човек – като споделям интелигентен и кадърен, той беше брилянтен гинеколог, който се случвало да лекува краткотрайна неспособност на двойките да имат деца. “

Според нея гениите му са били доста повече от специалността, с която е бил прочут. „ Той имаше толкоз доста гении. “

Екимова приказва намерено за пътя си през последните години – от загубата и несигурността до появяването на нова обич.